Обидата е силно негативно чувство, което предизвиква неприятни преживявания и усещания, може да доведе до блокиране на контакта и дори физическо заболяване.
Спрях да се обиждам тогава, когато разбрах, че реалността не винаги съвпада с моите очаквания, и че реалността е различна за другите. Слънцето грее за всички, но всеки го вижда различно, според своето си възприятие и моментно състояние. За влюбените изгрева носи романтика и нежност, за очакващият смъртното си наказание страх и отчаяние.
Спрях да се обиждам, когато опознах по – добре себе си без да се съдя, защото осъждането ме ограничава от това да приема много аспекти от личността си, подтиква ме да ги подтисна или отчуждя от себе си. Сега не се обиждам, когато другите ме съдят. Те всъщност осъждат това, което излиза извън рамката на собствената им перспектива (или илюзия) за живота.
Спрях да се обиждам, когато се научих да се ценя повече и да търся повече собственото си одобрение, отколкото одобрението на другите.
Спрях да се обиждам, когато осъзнах, че обикновено другите не виждат мен, а образа, който са си създали за мен, един аспект, това което рефлектира в тях. За майка ми съм дъщеря, за дъщеря ми майка, за партньора ми жена, за приятелите ми приятел, а аз съм всичко това, но и много повече. И когато дръзна да покажа и нещо друго, те реагират със съпротива. (Как смееш да не си това, което искам да си!?)
Спрях да се обиждам, когато се научих, че мога да казвам „да“, но мога и да казвам „не“, и че другите също имат право на това.
Спрях да се обиждам, когато разбрах, че хората реагираме според собствения си опит и на база на собствените си травми. Една шега, неволно казана дума или невинен жест могат да провокират емоции, породени от минали случки с други хора, които нямат нищо общо с настоящия момент.
Спрях да се обиждам, когато ми стана ясно, че никой не може да бъде спасен, ако сам не пожелае, и че непоисканото добро може повече да навреди, отколкото да помогне.
Спрях да се обиждам на другите и станах състрадателна за отношението им, когато разбрах, че човек може да ми даде само това което носи – един носи гняв, друг нежност, трети любов, четвърти болка…
Спрях да се обиждам на хората, които ме критикуват, защото вече знам, че са два пъти по – критични към себе си. Спрях да се обиждам и не го приемам лично, когато не ме харесват – често те се свързват с нещо което не харесват или не приемат в себе си, или с човек от техния живот.
Спрях да се обиждам, когато осъзнах, че не е нужно хората да приемат това което давам – може да им идва в повече, да ги кара да се чувстват длъжни или просто да нямат необходимост от това.
Спрях да се обиждам, когато се научих да поемам отговорност за собствените си действия и осъзнах, че нямам нужда да ме оценяват за нещо което сама съм избрала да направя или да не направя.
Спрях да се обиждам, когато видях колко е болезнено за другите това, че се променям.
Спрях да се обиждам, когато толерантността ми към грубост се сниши и осъзнах, че от мен зависи, как и до къде допускам другите да се отнасят с мен.
Спрях да се обиждам, когато осъзнах, че хората които ме обиждат се опитват да се справят със собствената си обида и огорчение.
Спрях да се обиждам, че някои хора ме приемат за даденост и се замислих как аз съм допринесла това да се случи.
Спрях да се обиждам, и приех, че да губиш хора е нормално и неизбежно (а понякога и здравословно).
автор: Мария Атанасова